Здравейте, приятели! Знаете ме, че съм човек, който не желае деца, но пък има нещо, по което си приличаме и писатели*, и родители — и литературните герои, и рожбите порастват и в един момент излитат от гнездото, изоставяйки ни в известна степен.
Да, добре осъзнавам, че това е здравословният път: отделяне и окриляване, ала не боли по-малко от рационалния поглед над ситуацията…
Случи се, че литературният ми герой Крум Ронковски от предстоящата ми книга се разбунтува, поиска да е самостоятелен и да има свое собствено пространство. Рече ми: „Нали това е моята история, имам право да я споделям в рамките на собственото ми виждане“.
И да, прав е. Мога да се водя автор на историята, но реално историята е отражение на реалността, тъй че е правилно да се каже, че аз препредавам историята. Просто съм я запечатал и после предал на Вас, бъдещите читатели. Поради тази причина му позволих тази волност. Доверих му се с уговорката да не разкрива прекалено, за да може Вие да проследите историята от А до Я, а не разпокъсано.
Надявам се да не ме разочарова. Доверие все пак се губи най-лесно, ама е млад – през март ще навърши едва 20-годишна възраст, тъй че нека греши, ще се намесвам, ако е нужно, ще го съветвам.
Тъй като на тази възраст младите са още непостоянни, не успях да измъкна информация ще има ли някакъв график в писането му. Заяви ми, че когато имал да казва нещо, ще казва. Ох, въздъхнах, ама вдигнах рамене и приех и това.
И накрая ще разбуля тайната защо с Крум се спряхме на снимка – скулптура на мъжки торс от дърво:
- Той иска да запази анонимността си;
- Искам всеки читател да може сам да изгради представата си как изглежда Крум;
- Преди години един мъж ми сподели как като малък в стаята си лепял плакати на спортисти – не се вълнувал толкова от спорта, а това си било неговото лично заявяване на себе си, макар и без думи, и без някой да може да се усети. На кого би направила впечатление една скулптура, но знаците са в търсене на аз-а…
*С неудобство си поставям това определение…
